Кому пречи теорията днес

2013_november

Литературната теория има бурна съдба по време на комунизма, съществуването й е съпроводено от избухването на дебати, оставили дълбоки следи в научния и културния ни живот. Да си спомним дебата около „Митът за Одисей“ на Тончо Жечев или дебата между Георги Герджиков и Мирослав Янакиев по повод на „Стилистиката и езиковото обучение”. Разменят се силни изрази и се призовават опасни идеологически арбитражи. Рисковано нещо са дебатите тогава, зад тях винаги се знае, че е вслушано едно невидимо ухо. И какво? Да ги обявим за мрачен аспект на мрачното минало? Но как? Водели са спорове и, оказва се, по-добре от днес. Върнете се към тези текстове, прочетете ги. Прост е изводът: там има ниво. И от двете страни. Има аргументи, ерудиция, логика, убеждение, мирогледна платформа, език. Научен език, културен език, език на образовани хора. И чак тогава патос и страст, много страст. Но страст, която знае, че е нищо, ако е лишена от мисъл и стил.

Така например полемиката между Георги Герджиков и Мирослав Янакиев се води, от една страна, за езиковедски въпроси, които засягат разбирането за фонемата и други структурни аспекти на езика, и, от друга, тя засяга едри теми, отнасящи се до социалната природа на езика, и до противопоставянето хуманизъм/антихуманизъм не като журналистическо клише, а като проблем, който разцепва философското мислене  от 1960-те насетне в един широк международен контекст. Критиката към Янакиев – във и извън полемиката с Герджиков – обикновено е към прибягването до статистически методи и машини за анализа на литературни произведения, до въвеждането на понятия и концепции от точните науки в апарата на хуманитаристиката, до разглеждането на сложни човешки образувания като машини. Всичко това е вярно – в „Стилистиката и езиковото обучение” Янакиев приема картезианското определение на „живия организъм” – но също и на „стадото” под знака на кибернетиката – като машини. У Янакиев това картезианство откровено е изтеглено както към английския сенсуализъм и Лок, така и към посткартезианските опити на Просвещението да се преодолее, както прави Ламетри в „Човекът-машина”,  дуализма на Декарт, като механизмът се превърне в основа за разбиране също и на духовното. Човекът Е машина, това Янакиев казва в прав текст. Всъщност полемиката на Герджиков изважда в интерпретацията си на Янакиев картезианския зев, който обаче се появява не като дуалистичен зев между материално и духовно, а като зев между две машини – наблюдаемата машина на езика и ненаблюдаемата машина на идиолекта, на приемащото и излъчващо говор устройство, наречено човек.  Опасението на Герджиков е, че „може би Янакиев ще постигне своя идеал именно в момента, когато види езика лишен от всичко човешко и превърнат в поток от нечленоразделни звуци, изучавани с чисто физически методи.” Иначе казано, зевът ще се запълни с цената на пълен отказ от членоразделното, смислоразличителното, човешкото.

Авангардният екстремизъм на Янакиев до голяма степен е останал недоразбран и непродължен (Никола Георгиев и Радосвет Коларов са много по-внимателни в артикулирането на идеите си, при все че и те непрестанно се оказват въвлечени в бурни спорове), докато работата на Герджиков има и днес солидно присъствие в българското езикознание. Проблемът ми в случая не се отнася до приносите или правотата на единия или другия, които, както е най-често, в едно може да са прави, а в друго – не, а до самото ниво на техния спор, което е гарантирано от споделяните от двамата принципи на теоретичното мислене. Тези принципи, от една страна, предполагат реален сблъсък на идеи, а не, за да цитирам Богдан Богданов тук, празно площадно шумене. От друга страна, те създават буферна зона между научното говорене и репресивната власт- крехка може би, но зона. Тъй като тази власт е впримчена в един парадокс – тя твърди, че е марксистка, а у Маркс има твърде много неща, които са й не по интелектуалната мяра – високото теоретично говорене и спрямо нея има смисъла, който във всички епохи е имало: на критика и проект за трансформация.

Критика, трансформация, проект: няма сериозна промяна без дълбоката работа на езика. По време на комунизма теоретичното мислене структурира поле на дебат, което позволява многогласие, хетерогенност, артикулиране на различни гледни точки. Питам се кому пречи теорията днес, когато свободата на многогласие и хетерогенност би трябвало да е норма, кому се зловиди това най-сериозно интелектуално наследство на българската хуманитаристика? Какво е това закъсняло отмъщение на шаячната интелигенция, от която се ужасява Цветан Стоянов? Защо на тази шаячна страна се явява Владимир Сабоурин, автор на блестящи литературно-теоретични изследвания, Ани Илков, който е сред малцината с разбиране за мостовете между хуманитарните и точните науки в съвременната епоха? Какви механизми са задействани, какво разбуди машината на тези непредизвестени страсти, този поток от нечленоразделни подвиквания, този флирт с популисткото видиотяване? Не ми се вижда спонтанна вече тази работа, колкото и въвлечените в нея да разбират или не разбират това. Истината навярно ще лъсне и то скоро; някой ще извлече кратковременни ползи; за всички ни ще останат трайните загуби.

Advertisements
This entry was posted in Новини/News and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s