МИРЯНА ЯНАКИЕВА: Да съхраниш в хербария си бор

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1467.pdf

koritsaМиглена Николчина, „Билет за Вега“, ред. Надежда Радулова, изд. „Жанет 45“, Пл„ 2015. 

С годините човек все по-трудно се доверява на думите, става все по- придирчив към тях и най-вече към самия себе си по отношение на тях, защото все по-ясно осъзнава колко е важно да говори без излишъци. Да не кажеш нищо често пъти е за предпочитане пред това да кажеш „в повече“. А на мен толкова много ми се иска да не кажа нищо излишно за сборника с разкази на Миглена Николчина „Билет за Вега“, нищо, което да е „6 повече“, и каквото кажа, да е такова, че на книгата да й е уютно в него. Защото на мен като неин читател ми е уютно в нея. Обичам книги, които ме карат да се зачитам в тях, да усещам, че още преди да съм се усетила, четивото вече ме е погълнало изцяло. Преживявам ли четенето като безвремие, като отпускане върху спокойна вода, значи общувам с добра книга.

Всъщност „добра“ е дума, която в моите очи идва точно по мярка на книгата с разкази на Миглена Николчина. Помня един текст на Ролан Барт свързан с музиката, в който той нарича прилагателните „най- бедната езикова категория“ и си поставя твърде невъзможната цел да изобрети език, който да може да говори за музиката без прилагателни. Аз нямам чак такава амбиция и не си представям, че пишейки за тази книга, ще мога съвсем да ги избегна.

А и се сещам за немалко прилагателни, които напълно й прилягат: увлекателна, неочаквана, умна, остроумна, сладкодумна, тревожеща, успокояваща, смела…

Което и от тях да вземе човек, все ще е вярно. Но за себе си зная, че първата и в определен смисъл всеизчерпваща дума, която застава в ума ми до тази книга, е именно „добра“. И тя е добра не само защото разказите в нея и самата тя – като съставена от тях – са литературно много добре направени. Когато казвам, че тази книга е добра, аз влагам същото, което бих вложила, казвайки за някого, че е добър човек. Всички ние невинаги осъзнаваме пълното значение на тази дума и понякога забравяме, че няма нищо по-важно от това да си добър човек. Но книгата на Миглена по някакъв много свой си начин го знае и го напомня. Затова, за да се случи истинската среща на читателя с тези разкази, той трябва да ги чете със сърце и ум, свободни от себичност и дребнавост. Откровено и храбро говорят те за двусмислената привилегия да си се родил човешко същество на тая земя и за това, че както каза авторката им на премиерата на настоящото им второ издание, „сме тук, защото имаме работа да вършим“.

Ден или два преди тази премиера, която се състоя на самия рожден ден на Миглена – 10 ноември, – тя писа в социалната мрежа, че младежката й книга я застига сега, на 60-годишния й юбилей. Със сигурност в това няма нищо случайно. В тези разкази, издадени за първи път през 1990 г„ ги има всички най-значими въпроси, интересът към които е определящ за интелектуалното присъствие на Миглена Николчина в пространството на съвременната хуманитаристика: женската тема, митовете, машините и роботите, фантастиката,

Космосът… Космическото стои още в заглавието – Вега е име на двойна звезда от съзвездието „Лира“. Не крия, че заради това заглавие реших да се поровя за малко повече информация за Вега и узнах, че тя отстои от нас на 25,3 светлинни години, че е бяла звезда и че „в това състояние тя ще прекара до преминаването към фаза червен свръхгигант, а след това – и към бяло джудже, което ще се случи след около 500 млн. години“®. Не била от най-младите звезди, по-скоро на средна възраст със своите половин милиард години, а очакваната продължителност на живота й щяла да бъде десет пъти по-кратка от тази на живота на Слънцето. Тя има пръстен като на Сатурн, прахов диск, чийто прах трябвало досега, за половин милиард години да е „отлетял“ под напора на светлината, идваща от центъра на звездата, но щом дискът още си стои, значи има какво да го попълва с прахови частици, а те нямало откъде другаде да се вземат, освен от околни планети. С други думи, около Вега може би гъмжи от планети, което кара учените да смятат, че тя е център на система подобна на Слънчевата.

Та ето от това космическо място идва Анелия, героиня на първия разказ „Билет за Вега“, дал името и на целия сборник, за да отвори очите на повествователката, която е едва десетгодишна по време на тяхната тайна среща, за това, че камъните, водата, боровете, всички те имат свой език, но че за да го проговори, човек ще трябва да забрави своя човешки език: „Ще забравиш езика на хората, това ще стане. Отгоре на всичко страшно ще се уморяваш и много ще те боли, защото езикът на боровете е мъчен, особено когато не си бор. Ще трябва цялата да се извиваш ето така – и тя протегна ръце нагоре и започна стремително да се извива наляво и надясно – и още от корема и червата през гърдите и гърлото да казваш с цялото си тяло креуук-криууук. Защото голяма тъга и голяма мъка е да си бор, бурята да те шиба, вятърът да фучи, преспите да те засипват, но ти да стоиш гордо изправен и да хвърляш в лицето на стихиите своите непреклонни борски думи.“

Подозирам Миглена, че тайно е учила и е овладяла този мъчен език на боровете. Затова нейната героиня от разказа „Хладно и огнено“ може да си говори с онзи бор, под който всеки ден чака автобуса на спирката на Орлов мост, а дървото я води до „фантастичната“ градина на леля й от времето на нейното детство, когато е петгодишна и се разхожда с „кукуригу“ на главата. И макар че цялата градина на леля й е и нейна, тя настоява да си има „своя“ градинка. Никой не е учуден – нали? – че за такова „свое“ място тя си избира лехата с цветето КОСМОС.

Ето и нейното собствено обяснение: „Не знам съществува ли друго име, което да съединява две така покъртително противоположни за нашето съзнание същности, да ги съединява до фантастичното им сливане. Цветето е пришълец от Мексико с ефирни, нежни цветове, тънички листенца, стройно стъбълце, при това в него има някакво коравост, колосалност, така че човек си мисли – да, космос е то, което ще рече, украшение. Какво изящество, каква декоративна стегнатост, каква естетична изчистеност! Но след по-дълго наблюдение – а аз съм го наблюдавала ДЪЛГО – внезапно те потриса заключението, че неговата нежност е нежността на далечността, че неговата ефирност е ефирността на неизбродените разстояния. Невъзможно е да приближиш това цвете. От една педя то изглежда както от един метър, както от двадесет крачки. То няма мирис, с който да съблазни обонянието ти, няма атмосфера, в която да те прегърне.

То е чисто като най-недосегаемата звезда. Не трогва, не умилява: то не е безпомощно и нищо крехко, нищо наивно няма в него, а напротив – смесица от твърдост и блясък, които са всъщност проявите на самотност, надхвърлила обикновените измерения. Истински Космос е то в другия, вледеняващ смисъл на думата, не, разбира се, в своята материална реалност, но в безпределните пространства, изравнили сантиметъра и безкрайността, които дишат бледите му цветове; в неговата отвореност навън, към необозримия свят, която го прави едновременно непроницаемо и безгранично. Това бе ядрото, в което безкрайно малкото и безкрайно голямото се оглеждаха едно в друго, възелът, в който всичко  се сливаше и с който самотният в тоя нечовешки свят човешки дух също иска да се слее. Цветето космос беше първият вратар пред оная невъзможност, която ме влудяваше през треската на следващите години.“

Цялата истина за цветето космос обаче се явява в един сън на героинята, в който тя вижда цветето на клетъчно ниво. Клетката му е като рслепителна светлина, а в нея са издълбани думи, съдържащи тайната на сговата ДНК.

Mомичето успява да разчете една златиста капка-буква от този таен език и тя означава „ОБИЧАИ МЕ“. Но щом е така, мисля си аз на свой ред като читател, значи тази буква всъщност означава ВСИЧКО. Веднъж разбрал, че цветята и растенията знаят всичко, как на човек да не му се прииска да ги задържи при себе си завинаги! Затова момичето от разказа се труди страстно над своя хербарий, в който в един момент вече има почти всичко, „освен дърво може би“. Но резултатът от този труд е подвеждащ, защото хербаризирането е всъщност опит да принудиш нещо „да живее в смъртта“. Затова борът, недосегаем не само от бурите, но и от неистовото усилие на човека да съхранява и опознава, умъртвявайки, сякаш се надсмива над това усилие. Живият, неподлежащ на хербаризиране бор гледа надменно отгоре, но пак е достатъчно щедър, достатъчно благороден, за да позволи на героинята да чуе и разбере нещо много важно, което той, борът, има да каже на нея и на всички нас на своя „борски“ език: „…не знам, не бих могла да кажа дали това, което полазва ръката ми, е ужас, или ласка… И тя се плъзва по смолистата кора, аз пристъпям, облягам се на него, поглеждам клоните му. Нещо се спуска от тях, хлъзва се по стъблото с шепот ли, с мирис ли или с въздишка?, пропълзява по тялото ми, прераства върху мене и сега го усещам съвсем отчетливо – то е живо, дишащо, то ме покрива цялата, – и за миг се срастваме с дървото, за миг, за миг сме щастливи.“

Има непобедима суета в човешкото желание за познание. Има суета в човешките желания изобщо. Не че трябва или че е възможно желанията да изчезнат и все пак „как да прокараме синор срещу кощунствените си желания“, които определят нашите цели и ни тласкат да търсим ползата – „тази двусмислена белоцветна отровителка“? При цялата тревожност и неразрешимост на този въпрос, има нещо хармонизиращо и умиротворяващо в самия факт, че книгата на Миглена го задава. А и поначало във въпросите като че ли винаги има поне малко повече надежда за истина, отколкото в отговорите. Марина от разказа „Сълзи от лед“ отчаяно иска истината – истината за Иван, за връзката му – минала или бъдеща – с Аги. Изобщо… истината. „Все по-често се будеше с една-единствена реплика, един- едничък проект: Истината, кажи ми истината, бъди истината! Не можеше повече да живее с маски и лицемерие и същевременно да вижда докрай всичко […] Тя искаше чистота, яснота, съвършен контур – пределната, последната, едничката истина: за какво е човекът, ако не може да направи космоса чист, за какво е любовта, ако носи не прозрачност, а повече мрак. Нека всичко бъде, каквото е, нека образите не се изпращат все по- изкривени от сфера в сфера. Струваше й се, че и смърт няма да има тогава…“ Възможно ли е помирение между едната истина, заключена в това да искаш истината, и другата истина, заключена във въпроса на Иван: „За какво ти е истината?“ Дали ако имаме истината, няма да имаме смърт, или тъкмо обратното, заедно с истината получаваме и смъртта… Но по единия или по другия начин, като съвпадащи една с друга или като отричащи се една друга, истината и смъртта са свързани. Това е съдба.

А човекът е същество, което, „макар и нещастно, обича съдбата си“. Така е програмирано то според странните извънземни жени с гръцки носове и пищни туники, чийто разговор, изненадващо за самата нея, героинята от разказа „Билет за Вега“ е започнала да разбира. Любов към съдбата! Според друга героиня, Русико от разказа „Сълзи от лед“, в този израз има нещо смешно. Защото тя вярва, че е достатъчно да се промени нещо „съвсем мъничко, съвсем дребничко“, да бъде даден само „един кратък миг, един пейзаж може би или докосване“, само един миг, но „цял живот се променя, ако в него има такъв миг.“

Съдбата. Неизбежното. Знанието за неизбежното. Силата да не се съпротивляваш. Както прави керкенезът от едноименния разказ, раненият керкенез, който мълчи, защото иска да умре, който посреща с презрение спасителните усилия на Катерина, „недосегаем в своята смърт, в своето непобедимо не“, чист и възвишен в куража си „да зачеркне празното усилие“. Защо не се страхува? Какво знае той, което тя не знае?

Мислим си, че страхът от смъртта е непреодолим, но може би не е така. За жената, която говори в „Бяло върху бяло“, – последният разказ в книгата и единственият добавен в нея спрямо първото издание, този страх си отива с една чужда смърт. „Откакто тази жена е мъртва, аз не се страхувам от смъртта. Значи ли това, че всеки предишен страх от смъртта, който някога съм изпитвала, е бил страх за и от нейната именно смърт? Че за мене е имало едно същество, едно-единствено, изложено на ужаса от умиране, и една смърт, една-единствена в цялата вселена, и веднъж сполетяла ме, аз живея в свят отвъд смъртта?“

Казах вече, че „Билет за Вега“ е смела книга. Мисля, че дори само тези няколко изречения, които току-що цитирах, са достатъчни, за да го докажат. Аз съм благодарна на тази книга, която ми подари билет за Вега. Още не съм го използвала, но ми е добре да зная, че го имам. И на мен, както на героинята от първия разказ, ми е някак весело любопитно дали на Вега има лилави дървета. Малко послъгах. Не се питам за това. Със сигурност знам, че има. На Вега има лилави дървета.

Литературен Вестник 18-24.11.2015

 

lv

 

Advertisements
This entry was posted in Новини/News. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s